На Мария Жишева

            Колко много дълги полети!

            Колко  строги житейски терминали!

            От последния, кажи ни! Моля те!

            Ще се върнеш ли? Едва ли...

            Сънят ти „България” се наричаше.

            Без теб къщата пустее.

            Андрей тъй силно те обичаше.

            Искаше с теб да остарее.

            Бог дава  толкова колкото,

            най- скъпите да вземе в ридания.

            Кажи ми, там отмина ли ти болката!?

            Отминаха ли твоите страдания?

            За Денито, за Джиджи – за децата

            Ти си майчица едничка.        

            Защо разкъса им сърцата?!

            Превърнала се в звездичка.

            Спомените – отекващи звуци

            потъват в Космичната бездна.

            Никога твоите внуци

            на скута ти няма да седнат.

            Ние сега за теб се срещаме.

            В този тъжен, тъй кратък час.

            Но имаме  странно усещане,

            че си някъде тук, сред нас!